Искам само един ученик - сърцето

Някога  живял един духовен Учител, който имал стотици последователи и ученици. Учителят често изнасял лекции на различни места - черкви, синагоги, храмове, училища, университети. Където  и да го поканели той отивал, където и да организирали лекции неговите ученици, той отивал и говорел. Говорел пред деца и пред възрастни. Изнасял лекции пред студенти и пред жени-домакини. Понякога говорел пред учени и пред напреднали търсачи.

Това  продължило около  двайсет години. Накрая дошло време, когато Учителят решил да прекрати своите лекции.  Той казал на учениците си:

"Достатъчно! Дълги години правих това. Отсега нататък няма повече да изнасям лекции. Само в тишина. Ще мълча."

В продължение на десет години Учителят не говорил. Стоял в тишина в своя ашрам. Навсякъде където отивал, мълчал.  Той, който бил отговорил на хиляди въпроси, сега даже не медитирал пред публика.

След десет години учениците го помолили да поднови предишната си практика, да изнася лекции, да отговаря на въпроси, да прави публични медитации. Дълго го молили, докато накрая той се съгласил.

Учениците веднага организирали прояви на много места. Разлепили плакати навсякъде, обявили във вестниците, че техният Учител отново ще изнася лекции и ще медитира пред публика.  Учителят се отправил към мястото на лекцията с някои от най-любимите си ученици, които  били най-посветени и отдадени.  Стотици хора се събрали, за да го чуят и да задават своите въпроси. Но за огромна изненада на всички Учителят останал в мълчание. В продължение на два часа от началото на срещата до края той мълчал.

Някои от търсачите  в публиката се отегчили и си тръгнали рано от срещата.

Други оставали до края с надеждата, че Учителя ще проговори, но той приключил медитацията без да обели и думичка. Някои от хората в публиката изпитали вътрешна радост. Други останали само, защото се страхували, че ако си тръгнат рано останалите ще помислят, че не са  недуховни и че не могат да медитират добре.  И  така едни напуснали, други с неголяма охота останали, трети пък останали, за да се докажат пред другите. Малцина били тези, които останали с най-дълбока искреност, посветеност и стремеж.

И  така  изминали още четири години.  Много хора критикували безмилостно Учителя и притеснявали учениците му, като казвали: "Вашият Учител е лъжец. Как можете да пускате обяви по вестниците, че Учителят ви ще изнася лекции, че ще отговаря на въпроси, че ще води  медитации ?  Той само си медитира, а ние нищо не научаваме от това. Кой може да медитира по два-три часа?  Той  лъже не само нас, но и себе си."

Някои от най-близките ученици много се притеснили. Те се чувствали ужасно от отправените обиди и критики към Учителя, и отново и отново го умолявали да изнесе поне една лекция, да отговори поне на няколко въпроса.  Накрая Учителят склонил.

На следващата среща той не бил забравил обещанието си да говори, но променил своето решение. Започнал да медитира и вместо два часа медитацията продължила четири часа.  Даже най-близките му ученици се натъжили. Те не можели да му се разсърдят, защото да се разсърдиш на духовния си Учител е сериозна кармична грешка. Те се страхували, че някой от публиката може да стане и да започне да обижда Учителя. В умовете си те се подготвяли как да защитят своя Учител, ако се случи нещо неприятно.

Когато четирите часа минали, Учителят не давал никакъв признак, че ще заговори, нито пък че ще приключи срещата. Тогава един от най-близките му ученици станал и казал :" Учителю, моля те, не забравяй обещанието си."

Учителят незабавно отвърнал: " Моето обещание. Да, хора, аз ви обещах и сега е мой морален дълг да ви изнеса лекция. Днес тя ще бъде много кратка.

Аз изнесох стотици, хиляди лекции  Но кой чу моите лекции ? Очите и ушите на публиката бяха мои ученици - хиляди, хиляди очи и уши. Но не успях нищо да ги науча. Сега искам да имам нови ученици. Сърцата ще са моите нови ученици.

Предлагах послания на хиляди места. Но тези послания по най-бързия начин влизаха през едното ухо и излизаха през другото. Хората ме виждаха как изнасям лекции и  отговарям на въпроси. За миг очите им улавяха нещо в мен, но после напълно го загубваха. Когато говорех за висшата  Истина, Мир, Светлина и Блаженство, ушите им не чуваха, защото вече бяха запушени от шума на съмнението, завистта, несигурността и нечистотата,  натрупани с годините. Ушите бяха напълно запушени и не можеха да приемат моите послания. А очите не можеха да приемат моята Истина, Мир, Светлина и Блаженство, защото очите виждат всичко по свой собствен начин. Когато човешките очи видят нещо красиво те незабавно започват да се сравняват и  си казват : "Как е възможно той да е красив, и речта му  да е красива и въпросите и отговорите му да са хубави? Как е възможно аз да не мога да бъда същия ?"   И  веднага се появява завистта. И човешкото око и човешкото ухо реагират чрез завистта. Ако ухото чуе нещо хубаво за някой друг и завистта веднага идва. Ако окото види някой, който е красив и незабавно човек започва да завижда.

Oчите и ушите изиграха своята роля. Те доказаха, че са небожествени ученици и аз не мога повече да ги уча. Техният напредък бе възможно най-незадоволителен. Сега аз искам нови ученици, и аз имам нови ученици. Това са сърцата, сърцата в които ще израсте единството - единството с истината, единството със светлината, единството с вътрешната красота, единството с това, кото Бог има и с това, което Бог е. Сърцето-ученик има способността да се идентифицира с мъдростта на Учителя, с неговата светлина и блаженство. Сърцето е истинският слушател. Сърцето е истинският наблюдател. Сърцето е истинският ученик, който става едно със светлината , визията и реалността на Учителя. От сега нататък сърцето ще е моят единствен ученик!"

- Шри Чинмой